Албер Камю, чужденецът на света

„Има един единствен сериозен философски проблем – самоубийството.“ Така започва „Митът за Сизиф“, есето на Албер Камю, което разтърсва умовете от средата на 20 век насам.

Той отрича да е философ, но е такъв. Отрича да е екзистенциалист, но е такъв. Рано среща абсурда и го описва в „Чужденецът“, „Чумата“, „Падането“, „Бунтовникът“.

Французин от Алжир, Камю казва, че родина му е френският език и че литературата, не философията, най-пълно изразява окаяното положение на човека. Проблемът на Камю - а и нашият - е, че човек се ражда, но не знае смисъла на света и няма как да разбере смисъла на живота си.

Той търси, но опира до абсурда. Звучи като наказание и е такова - пример е митът за Сизиф. Сизиф предизвиква боговете и, когато умира, те му отреждат да бута голям камък по склона, а от върха камъкът да се търкаля обратно. Тогава Сизиф слиза и до безкрай поема пак нагоре.

Но това не е просто илюстрация за безсмислието на живота - важното е, че Сизиф чинно изпълнява наказанието. „Сътрудничеството“ му не изглежда като бунт, но е бунт.

„Ще ме притиснете докрай, но няма да ме сломите“, мълчаливо казва той на боговете. А Камю, който, също като героя, избира да не се самоубие, завършва есето с величаво откровение: „Трябва да си представяме Сизиф щастлив!“

Да, трябва да си представяме Сизиф щастлив. Това откритие на Камю е крачка напред дори спрямо „модерната храброст“ на Карл Ясперс.

Албер Камю е роден в Алжир през 1913 г. в бедно френско семейство. Корените му са от Елзас, а майка му е с испанска кръв. Той е възпитаван с шамари от баба си, но е брилянтен ученик.

Във френския лицей се запалва по литература, театър и метафизика, но и спортува - плува и е футболен вратар. В университета завършва философско-историческия факултет с работа на тема „Християнската метафизика и неоплатонизмът“ - две сенки, чиито сенки постоянно се мяркат във философията му.

Камю е на 17, когато откриват туберкулозата му. Тя го мъчи цял живот, води до самота и му причинява депресии, но битката с болестта е и вдъхновение в ницшеански смисъл. Тогава Камю среща и първата голяма любов - 16-годишната Симон Ийе, момиче на негов приятел, пристрастено към морфина.

Той успява да я отмъкне само от приятеля, двамата се женят, но не задълго - въпреки свободните им нрави, той не понася тя да плаща със секс на доктора, който я снабдява с морфин.

Раздялата е мъчителна и Камю завинаги остава подозрителен към жените. Той е красив и интелигентен мъж, носи се небрежно елегантно, магнит е за дамите и любовните му истории са безброй.

След Симон се жени за Франсин Фуре, пианистка и математичка, с която имат син и дъщеря. Тя е до него цял живот, въпреки че, след като отначало уж спокойно приема изневерите му, по-късно изпада в тежки депресии, опитва самоубийство и стига до клиники.

Третата, може би най-голяма любов в живота на Албер Камю, е испанската актриса Мария Казарес. Те се влюбват за секунди, изкарват месеци на радости и всеотдайност, но през есента Франсин идва с децата в Париж, а Албер и Мария се разделят, но продължават да си пишат до смъртта му през 1960 г. Само неговите писма са около 1300.

За Камю любовта е начинът човек да се бори с абсурда на съществуването. Щом осъзнаем, че светът няма смисъл, страстта помага да се заемем с прекрасното залагане срещу абсурда и да си създадем смисъл сами. Любовта, казва той, е форма на изкуството, скеле на бъдеще. За подобни дълбоки идеи, Нобеловата награда за литература, която Камю получава през 1957, е само бледа награда.

Освен към литературата и любовта, той има страст и към политиката. В лицея тръгва наляво и цял живот пише за леви издания. Членува за малко в алжирската компартия, но не е ясно дали го гонят или сам напуска. В Париж се сближава със Сартр, но скъсва с него, когато онзи го напада заради „Бунтовникът“, където критикува съветския комунизъм.

Камю пише и ред статии, с които засяга Москва - срещу смазването на Берлинското въстание и унгарската революция, в подкрепа на Пастернак и други руски дисиденти. Според биограф той е от малкото леви френски интелектуалци, които със съпротивата срещу тоталитарния комунизъм измиха лицето на западните интелектуалци изобщо.

Другата разлика със Сартр за политиката е, че Камю държи на морала в нея. Подобни лигавщини са непростими за френските леви доктринери, затова те правят всичко да го изолират и смажат психически. Мразят го и руснаците, които на Запад обичат само своите „полезни идиоти“. И неслучайно има версия, че нелепата автомобилна катастрофа, при която, едва на 46, загива великият писател, може би е подготвена от КГБ.

Независимо истина или не, дори за човека, смятан за „баща на абсурда“, това е твърде иронично - дни по-рано Албер Камю казва пред приятели, че да загинеш в автомобилна катастрофа, е най-абсурдната смърт на света.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.